Отдавна всички живеем с ежедневното усещане, че България е страна на ексцесиите. Не че нещата, които се случват тук, не се случват и на друго място. Но тук те са обгърнати от някаква самоубийствена крайност и разюзданост, от усещането, че след това вече нищо не предстои, нищо няма, няма време, няма вечност, няма наказание, нито възмездие, нито прошка. Но това не е екстатичността на Дмитрий Карамазов, която е неговият начин на търсене на Бог. Това е някаква полуживотинска безчувственост, вледеняваща тъпота, душевна несъстоятелност. Безизходност.

Една жена от Димитровград реши, че роялът в читалището е излишен, заема място и пречи. Като пестелива и оправна домакиня, тя все пак не го изхвърли, а го нацепи, за да го използва за подпалки.

Министърът на здравеопазването нарече онкоболните, лишени от лекарства и обречени – просещи от държавата.

Една майка принуди тригодишното си дете да пуши цигара и го засне на видео като майчина гордост.

Партията, загрижена за живота на населението, реши да върне тютюнопушенето в заведенията, за да „спаси” ресторантьорския бизнес.

В същото време точно този бизнес беше показан на света във филма ва ВВС, курортът „Слънчев бряг” беше показан на света с цялата си вулгарност, разгулност, с безогледната си алчност за печалби, в която човешкият живот и достойнство нямат никаква стойност. Преди една година държавата похарчи огромна сума за изработването на национално лого, което да привлича туристи. Много специалисти писаха за несъстоятелността на това не привличащо, а отблъскващо лого. Ето сега видяхме какви туристи е привлякло това скъпо и прескъпо лого.

Отношението към сирийските бежанци като към канибали, терористи, убийци, натрапници, носещи  чума и проказа. За сплашване по медиите се показва едно видео, как дете отсича с меч главата на поддръжник на Асад – тоест бежанците, търсещи приют у нас, са главорези.

Поведението на депутатите от парламентарната група на “Атака” в Брюксел – унизителното поведение, разгулната сметка в ресторанта за сума, която средният българин изкарва за половин година труд и лишения. Не, поведението им никак не беше като за „При лебедите”. И в същото време Парламентът, блокиран заради отсъствието на крехкото „стайно цвете”. Не че при тяхното присъствие той върши някаква полезна работа.

И още, и още…

Линейките, които обслужват спешно болните, два пъти по-малко от депутатските автомобили. Ама това били различни категории, различни режими.

Земя на бесове. Не на хора, а на бесове.

Мнозина ще ме упрекнат в черногледство, ще кажат, че виждам нещата мрачно и апокалиптично.

Ако състоянието на държавата и нацията ни не е такова, защо толкова много българи напуснаха Родината? Решението да напуснеш, да оставиш семейството си, родителите си, децата си, не се взема лесно, то е като късане на живо месо. Но така или иначе най-способните, най-образованите, най-инициативните напуснаха България.

В същото време прирастът е отрицателен, всъщност няма дума за това състояние, тъй като нещо, което е отрицателно, няма как да бъде наричано прираст. Смъртността е висока и нарастваща, защото пенсиите на нашите родители са мизерни, а здравеопазването не опазва здравето ни и е опасно за живота. От всичко това – висока смъртност, ниска раждаемост и кръвоизточваща емиграция, държавата ни се стопява и линее. Демографският проблем е най-ярката илюстрация, най-неоспоримият и най-печалният израз на обществото, в което живеем.

В същото време правителството има поведение и манталитет на кредитните милионери – взели са парите и единствената им грижа е да ги харчат разгулно. Предлагат на народа хляб и зрелища, но все по-малко хляб и все повече зрелища. Предлагат ни ВИП зрелища, в които като че ли съзнателно е подбрана утайката на обществото. Утайката се е превърнала във ВИП. Духовното е изтласкано, прогонено, то не се финансира, не се кредитира и линее като онкоболните, като обречените пенсионери – роялът е нацепен за подпалки. Все повече, заслепени от лъскавото и пищното, губим сетива за духовното, за честното, за красивото.

Слава Богу, тези сетива са изконно заложени в човека. Дори и при най-малкото успокояване и стабилизиране на обществото, при най-малкия подем на държавата, раждаемостта нараства. Тя е най-точният индикатор за нашето състояние. Затова цялото ни внимание трябва да бъде насочено към този индикатор. Да живеем така, че да се раждат деца. Да изискваме държавата ни да бъде управлявана така, че децата ни да не я напускат.

По принуда живяхме 45 години в очакване на светлото бъдеще, което ни обещаваше комунизмът. Комунизмът рухна и след това рухване вече 24 години живеем затрупани под неговите руини. Трудно е, невъзможно е да живеем поваче така затрупани, без въздух, без светлина, без радост, без милост, без любов, без човещина.

Да не живеем така, сякаш нищо не предстои, нищо няма, няма време, няма вечност, нито възмездие, нито прошка. Да намерим посоката. Да намерим Пътя. Няма да ни го посочат тези, които „При лебедите” се държаха като прасета. На наша сметка и за наша сметка!